Всеки човек знае, че в протестантските църкви няма икони. Въпрос, който предизвиква интерес, представлява каква е причината в протестантските църковни храмове да няма икони, след като за нас – източно-православните християни те са основен символ на вярата.
Според Протестантската Църква, хората могат да осъществяват общуване помежду си само, когато са живи. Църквата обаче няма данни да е имала някога такава нагласа към починалите хора, тъй като в Евангелието се сочи, че „за Бога всички са живи“. Разграничаването, което учебниците се опитват да направят между земната и небесната Църква е само образно и за методите на обучение. На практика Църквата е само една и в нея би трябвало да се приеме, че са всички – както живите, така и починалите, а Исус Христос е главата на това тяло. Протестантите обаче, прокарват радикална граница между така наречените земна и небесна Църква.
Интерес представлява въпросът защо молитвата към Бога на светците е по-силна от тази на хората. Това е обикновено най-често задавания въпрос, който протестантите отправят към православно вярващите. За християнина, който се е молил пред икона в църковен храм отговора е ясен, но не всеки човек го е правил. За протестантите молитвите са нещо като телефонна връзка, като от едната страна е молещия се, а от другата Бог. Това сравнение е естествено образно. Според тях е напълно достатъчно да кажат на Бог какво искат и вярвайки, че го има и че може да изпълни молбата им, на тях им остава само да чакат той да изпълни желанието им. А как ще го изпълни – това си е „Божа работа“.
Докато православната молитва е най-вече усилие на сърцето, то молитвите на вярващите протестанти представляват умствен, рационален процес. Това разбира се не носи удовлетворение на тяхното сърце, което трепне в очакване, общувайки с Бог да се случи нещо повече от „телефонно обаждане“ или „радиовръзка“. По тази причина, молейки се те изпадат в силни емоционални състояния като дори понякога получават екстаз.